Несъвършенството на законите
или юридически размисли от непрофесионалист за „съпричиняване”,
смъртното наказание и въобще за виновността
Не случайно народната мъдрост е измислила понятието „златната среда”, това го има при всички народи и се наблюдава както в природните, така и в обществените взаимоотношения и всеки човек знае, че наистина, почти винаги е най-добре отговорът на каквото и да е предизвикателство да бъде „по средата”.
Да направим малка аналогия между медицина и право, без да се задълбочаваме в същността на проблемите, важна е идеята и още по-важно е да се разбира от повечето хора, затова и само общи понятия.
Всеки знае, че не е добре да се осъществява недостатъчна реакция, в медицината например слабият имунен отговор срещу някой микроб най-вероятно ще доведе като резултат до сериозно инфекциозно заболяване.
И в правото е същото- лошо е от проявата на почти безнаказаност за определен вид престъпления (както и за определена група извършители, например "деца"- т.е. престъпници под 18 години, но нито "децата", нито родителите или настойниците им (а точно те са отговорните за всичките постъпки на „децата”) не са адекватно осъдени, а наказанието трябва да е същото както и за "възрастен" престъпник и да е приложено и към "детето" и към родителя (настойника) в някаква разпределена степен, само така може да се очаква спад на този вид престъпност). Точно поради тези особености наблюдаваме логичното нарастване на точно определен вид престъпност- виждаме го всеки ден и дори в някои случаи се появява или „Робин Худ” или просто определени граждани правят опит за обединение, за да се защитят сами, и това е напълно закономерно след като законът не ги защитава в нужната степен.
Лошо е и от прекаляване с желанието за мощен отговор, в медицината прекаленият имунен отговор в дългосрочен план често води до автоимунни увреждания, (за бързия анафилактичен шок всеки е чувал, може да завърши със смърт), в правото също прекаленото старание да се защити някой, води до нарушаване на Божиите, Природните закони, и като резултат крайният ефект е много по-лош, отколкото ако и самият „защитен” човек носеше своя дял отговорност за собственото си здраве или собствената си защита.
В медицината вече почти всички хора започнаха да проумяват какъв е резултатът и да се досещат какво да очакват в недалечното бъдеще, от този наложен модел, в който само медиците са задължени да отговарят за здравето на пациентите и за здравето на децата на същите пациенти. Наистина мързелът и безотговорността, както и някой друг „да е длъжен”, допускат да се живее много по-лесно, обаче дали същите тези хора се замислят до кога това може да продължи и дали след определен период от време няма да са в плачевно увредено състояние.
Любителите на конспирацията си имат достатъчно логично обяснение за тези съвременни тенденции в световен мащаб за ограничаване на човешката популация, но нека просто да се огледаме наоколо и да потърсим дали въобще някъде в природата са се съхранили наследниците на подобни особи (когато отговорността за съдбата на особите не е в техни ръце, а е прехвърлена на някой друг).
Кой е например най-обсъжданият слаб и недостатъчен „имунен” отговор в човешкото общество, на юридически език това е отказът от смъртното наказание. Всеки знае, че затворите не са „на оня свят” и теоретично може да се избяга от тях. Също така всеки знае, че една от целите на наложените присъди е да послужат за пример какво го очаква бъдещия престъпник за същото престъпление, и някои бъдещи кандидат-престъпници наистина биха се замислили предварително. Винаги може да се намери масов убиец, който няма да се поправи, за съжаление подобно заболяване за сега не може да се лекува и си остава съвсем реален рискът такъв престъпник да избяга и да извърши нови убийства.
Затова и буди недоумение какъв е бил мотивът на юристите да се откажат от проявата на хуманност и така да премахнат смъртно наказание. Никой не настоява смъртното наказание да се прилага често, дори и въобще може да не се прилага, но нека бъде превантивна мярка и да го има в наказателния кодекс.
Законодателите е редно отново да се замислят за криминалната действителност в сегашния момент и нека да проявят чувство на ХУМАНИЗЪМ и да върнат в закона смъртното наказание.
Сигурно още първата година ще намалее броят на убитите пенсионери при банални битови кражби след като се всее страх от възможно смъртно наказание.
Не бива да се забравя, че проява на хуманизъм трябва да има, но този хуманизъм трябва да е насочен към бъдещите жертви на непоправимия престъпник, а не към самия престъпник, никой ли не иска да спаси тези бъдещи жертви?
Има и друго, кандидат-престъпникът трябва да знае, че в затвора е длъжен да полага обществено-полезен труд и мястото за лишаване от свобода не означава пет-звезден санаториум с безплатни храна, отопление и образование, все неща които трудно могат да се осигурят ако същият човек е на свобода. За всичките тези екстри (храна, отопление, образование) плаща обществото и е редно да се полага обществено-полезен труд. Отказът от полагането на този обществено-полезен труд не е никаква проява на „човешки права”, а си е най-грубо незачитане на правата на всички останали членове на обществото и би трябвало да се наказва допълнително.
Сега по света се извършва една голяма несправедливост, направо граничеща с престъпление срещу човечеството, и това е според „закона” в повечето от държавите. Непълнолетните престъпници и психично-болните престъпници се освобождават от отговорност или пък наказанието е просто символично и без никакъв ефект върху престъпника, а те са опасни и трябва да бъдат изолирани (в затвор или в психиатрия-затвор, а не в обикновена психиатрия за неопасни болни). А такова оставяне на свобода не трябва да има, не трябва опасните престъпници да са вечна заплаха за обикновените хора, т.е. бъдещи жертви на някакво насилие. Щом „хуманните” съдии на практика са лишили от права всички следващи жертви на непълнолетния или психично-болния престъпник, то обществото трябва да настоява да изчезнат всякакви привилегии за непълнолетни и психично-болни, престъплението носи на пострадалите само нещастие и за това трябва да отговарят родителите или настойниците и наказанието трябва да бъде абсолютно същото, а съдиите ако искат, могат да помислят за вариант на „разпределено” наказание между престъпника и родителя (настойника), но в такъв случай сумата от двете наказания би трябвало да бъде повече от случая само с един възрастен и вненяем престъпник, иначе нито непълнолетният, нито отговорният за него родител (настойник) ще си вземат нужната „поука”, а в случаите на рецидив, наказанията трябва да са още по-сурови. И не може затворът да е санаториум, това ли заслужават всички нормални хора- да плащат издръжката на престъпниците, които чакат освобождаването си и от бездействие и скука могат да мислят за извършването на следващите нови „подвизи” и после пак в „санаториума”.
Ако се тръгне по извратеното тълкуване на човешките права, то много бързо може да се стигне до заключението, че всичките останали живи жертви трябва да бъдат обвинени, че не са зачели „човешките права” (желания) на насилника или убиеца (да ги насилва или да ги убие) и са му оказали съпротива.
Юристите правят разлика между престъпника и жертвата и затова те не са равнопоставени когато стане дума чии права са по-важни и трябва да се защитят и чии „права” не трябва да бъдат уважени. Затова и обществото очаква от законодателите проявата на хуманност не към масовия убиец, а към всички бъдещи жертви, които могат да бъдат спасени. Ако някога в бъдещето, наистина няма да има риск да се бяга от затвора, чак тогава може и да се отмени смъртното наказание, което дори не е нужно да бъде изпълнявано. Нима юристите не са се досетили да попитат психолозите, какво да очакват, ако официално обявят, че някога са изпълнили смъртна присъда, а в действителност престъпникът си е все още жив, но вече е „мъртъв” за околния свят и няма да има контакти с „никого” и единствено охраната на затвора ще знае тайната, ефектът върху бъдещите кандидат-убийци си остава същия както и при реално осъществена екзекуция.
Да погледнем и другата крайност, прекалената „защитеност”. Като намерение може и да е добре, обаче като реален резултат е опасно и вредно явление и опасността е именно за „защитения” обект, защото противоречи на всички известни закони, които наблюдаваме и в Природата, и в обществото. Такъв е законът за обратната връзка, наблюдаваме го навсякъде около нас. Едва ли някой може да даде пример за жив или нежив обект, творение на човека или на Природата, който е оцелял през вековете и който успешно функционира без да се използва обратна връзка.
Всеки може да забележи, че здравето на „защитения” пациент вече се е влошило след като единствено докторът му е „длъжен”, но дори и при безкрайно усърдие на въпросния доктор пак ще имаме същия резултат, понеже има налице безотговорност от страна на „защитения” пациент, на когото е вменено погрешното чувство за безнаказаност от Природата за неговото здраве, ако той сам не полага никакви усилия и все едно ще бъде здрав единствено от вменената отговорност на споменатия доктор.
При всички случаи прекалената „защита” води единствено до чувството за безотговорност на „защитения”, а от това следва и предстоящата някога негова бъдеща увреда, просто е въпрос на време кога това ще се случи.
На Запад започна да се вижда до какво води прекалената псевдо-защита на децата и вменената предварително вина на техните родители, а последствията от отнемането на детето от родителите му е наистина ужасно преживяване за горкото дете, а и после не може да се очаква детето да се превърне в нормален човек.
Поводът за тези констатации е
тенденцията да се вменява някакво ново (неизвестно в Природата) право на пешеходеца
като по-уязвим и като резултат оформящата се вече негова явна безотговорност
към поведението му, нали все едно шофьорът трябва да го пази. А резултатът може
да бъде наистина фатален и какъв е тогава смисълът от надгробна плоча с надпис „пешеходецо, ти беше прав” както
вече няколко години такава карикатура се шири из интернет. Не е никак нормално
да се убиват природните инстинкти (за самосъхранение) и то това да се извършва
законодателно, добре че това е само тенденция към сегашния момент, а в
реалността пешеходецът все още си има и задължения (в някои държави дори
много строги задължения).
Не бива да се прекалява и с понятието „пешеходна пътека” и да се „забравя” за отговорността и на самия пешеходец. Ако пешеходецът знае,че някъде има нарисувана „зебра”, дори е възможно и пътен знак да има, но той да е скрит от клоните на дървета или от спрял микроавтобус, то редното е същият този пешеходец първо да се замисли дали шофьорът може да види скрития пътен знак и изтърканата „зебра” и дори дали шофьорът може да види и самия пешеходец и едва тогава може да се реши да пресича улицата и да е спокоен и за себе си, и за близките си. Не случайно в Швейцария е прието да се пресича на пешеходна пътека само ако е установен контакт между пресичащият и шофьора. В други държави за пешеходеца официално е написано „Изчакай докато и от двете страни са спрели автомобилите преди да пресечеш”. И в нашето законодателство има 2 члена (113, 114) от ЗДвП, които уреждат задълженията на пешеходеца. Юристите много добре си дават сметка до какво може да доведе „абсолютното” право, ако не е обвързано с никакви задължения. (например дори на самата пешеходна пътека правото на пешеходеца не може и не бива да бъде „абсолютно” (ако се разглежда по съвест), защото това дава юридическата възможност за извратено тълкуване от „членовете на хранителната верига”, които „усвояват” 80% от премията по обезщетението на пострадалия пешеходец, достатъчно е да разгледаме случая, когато самият пешеходец (който в случая може да се окаже злонамерен) иска да използва подобна „вратичка в закона” и умишлено да направи „атентат-засада” на съвестния шофьор, който вижда стоящия на бордюра пешеходец, намаля скоростта и може би дори спира, но пешеходецът упорито нито тръгва да пресича, нито прави крачка назад, и когато шофьорът решава да продължи напред, тогава, точно в този момент, търсачът на „законен джакпот”, нарочно скача напред и си иска „полагащото му се по закон”, защото бил „блъснат” на пешеходна пътека, а той е „интелигентен” и си знае „правата”, такива случаи трябва да се преследват по закон, и трябва и в самия закон да се доуточни, че дори и на самата пешеходна пътека е забранено внезапното изскачане, защото недобросъвестните могат да го използват с непристойни намерения за да се рекетира съвестния шофьор (за морална щета, при такава ниска скорост вероятността от телесна повреда е нищожно малка).
В България не е разрешена от закона медицинската евтаназия, но предоставянето на „абсолютно право” на пешеходеца крие риск да бъде узаконена авто-техническата евтаназия на пешеходна пътека, може и въобще евтаназията върху цялото пътно платно. При това изпълнителите (шофьорите) още от сега имат настръхнали от ужас коси, и тяхното желание да не навредят на пешеходците, може да се приеме като незачитане от страна на шофьора на правото на пешеходеца на евтаназия (т.е. нарушаване на неговите човешки права за се самоубие с помощта на шофьора), и не се знае кое от наказанията ще бъде по-тежко, т.е. дали при случила се катастрофа или при избягване на катастрофата. Не бива да се допуска никакъв уклон в подобна неправилна юридическа посока.
Има нещо, което отдавна вълнува всеки обикновен гражданин. При всяко произшествие, включително и ПТП, винаги има 2 страни. И винаги се приема, че и двете страни имат някаква вина за случилото се (съпричиняване). Редки са случаите, когато разпределянето на вината е 100% за едната страна и 0% за другата страна. Обикновено и двете страни имат своя дял. Точно това обстоятелство буди недоумение когато се погледне как се разрешава всеки приключил случай от финансова гледна точка (и от юридическа също защото никога няма наказателна присъда за виновен пешеходец). За обикновения човек е странно едната страна да е задължена чрез влязлата в сила присъда да заплати своята определена част (например 70%), а другата страна няма никакво задължение да заплати своята част (в случая 100-70=30%), което може да се приеме, че има еквивалент на узаконена безотговорност.
Моделът за въпросното „съпричиняване”, от гледната точка на логиката и на ефективността като приложена мярка, изглежда по съвсем друг начин. Не е толкова естествено да се прилага насрещен иск чрез друго съдебно дело, по-естествено изглежда ако причинените вреди се обединят в едно и чрез един единствен процес се стигне до някакво разпределение на вината на всеки от участниците, това все пак е прибързаното мнението на обикновения човек без юридически познания, който не се е замислил за възможните последствия. Но такъв модел би имал силно възпитаващ ефект и върху двете страни, както и ограничителен ефект върху предявените искания за обезщетение, а най-важното- би заставил всяка от страните да се постави на мястото на отсрещната страна и да погледне на ситуацията от другата гледна точка (а това наистина не винаги се случва). Юристите може и да не проявят интерес към подобна тема, обаче адвокатите на застрахователните компании, които изплащат граждански искове (при ПТП), биха могли да помислят за усъвършенстване на сегашната система и какъв ефект да се очаква, когато и двете страни едновременно и вземат, и дават, и накрая остава „нето” като краен резултат. Разбира се , такъв модел на обща сума на щетите, понесени и от двете страни, както и разпределяне на отговорността, си има и отрицателни страни, обаче плюсовете, поне на пръв поглед, изглеждат доста повече. При това може да се помисли, част от тези проценти да се внасят директно за сметка на правосъдието (а не само сумата на „гаранцията”, както е в момента), както и разноските по делото да са за сметка на двамата участника според установената на края съпричастност, към днешна дата подобен подход би променил „престъпността” понеже и двете страни едновременно ще са заинтересовани да не се стига до произшествие , например едва ли някой ще съветва детето си да скача пред автомобил с ниска скорост с намерението после да шантажира шофьора. (подобно предложение се очаква да срещне силна съпротива в САЩ и в подражаващи други държави, където едва ли не и заплатата и пенсията вече ще трябва да се получават с „услугата” на адвокат).
Изобщо всеки човек трябва да се учи и от своите грешки, и от чуждите, и да се старае да не ги повтаря, след като вече има информация как и защо се е случило някакво произшествие.
Затова и
при всяко произшествие трябва задължително да се постараем да установим защо се е случило и
да се опитаме да намерим начин да избегнем същото произшествие при аналогични обстоятелства в бъдещето,
а това изисква активно участие и на двете страни,
едва ли само наказанието на „виновника” като единствена мярка ще доведе до желания за всички резултат.
Несъвършенството на човешкото законодателство и наличието на закони, за които може да се твърди, че имат препоръчителен характер, са обект на отделна тема.
No comments:
Post a Comment