Ще разгледаме всичките участници в делото, повечето хронологично, според тяхната появата. Едно уточнение, всеки участник се разглежда в отделна тема, обаче всяка тема НЕ е строго профилирана и освен самия участник, разглеждат се и други неща, които всъщност са за друга тема, но понеже са свързани с конкретния участник, то реших да си ги оставя там, където ми дойде на ум да ги споделя (затова и темата за авто-техническата експертиза се получи най-дългата).
Първо обаче няколко общи приказки.
Всички животни се учат от своя собствен опит и така оцеляват като се стараят да избягват старите грешки.
Човек също се среща с различни неприятности, само че той може да се учи допълнително и от чуждите грешки, точно в това е предимството на хората. Затова е толкова неестествено, когато хора в зряла възраст не си вземат поука от дадена неприятност или опасност, дори не си дават труд да проумеят какво и защо се е случило, и естествено после да го предадат като свой собствен опит поне на своите деца и внуци, за да могат поне те да избегнат същите последици. „Учители” има не само в училищата, всеки човек има такова призвание (да сподели своя опит за благото на човечеството). Само че някои са прекалено горди и самоуверени и дори не поставят под съмнение своите мисли, разсъждения и действия, те се възприемат като безпогрешни. Когато от такива „безпогрешни” особи зависи съдбата на други хора, то е ясно колко голям е рискът от неправилни и дори фатални последствия. Самото правосъдие (поне на теория) има за цел да изясни причините за дадено нещастие и ако е престъпление, то по такъв начин да накаже виновника, че той да проумее какво е сгрешил и в бъдеще да се поправи и да стане по-добър човек. Съответно пострадалият също трябва да си направи изводи къде е сгрешил и в бъдеще да не попада повторно в същата неизгодна за него ситуация. За голяма жалост българското правосъдие сякаш се е превърнало в едно юридическо шоу, в което се прилагат разни адвокатски „хватки” т.е. четем къде какво е написано в кой закон (може дори и да не е актуален вече) и изобщо дори и не става дума да се търси истината какво всъщност се е случило, както и причините за произшествието, важното е да приключим случая и накрая да получим някакъв финансов еквивалент, и без това крайният резултат предварително е решен и вече е известен (още по времето на проведения „търг”).(това сигурно важи за повечето съдебни дела, да минават бързо като на конвейер и без да се търси поуката от разгледания и изяснен случай, сигурно и „търговете” са масово явление).
Никой от участниците в конкретното дело не пожела да се заинтересува какви са причините за конкретната катастрофа и да се предприемат мерки за отстраняването на тези и на други подобни причини за катастрофите, просто всички си имат предварително написани „клишета”, където винаги е виновен шофьорът и скоростта му винаги е несъобразена, няма никакви други варианти.
Как да очакваме, че някога „пътната обстановка” може да бъде фактор и че може да се окаже като основната, дори единствената причина за катастрофа (според тези „специалисти”, които винаги са „безпогрешни” и от мързел и от прекалена гордост не им се мисли).
А едва ли има шофьор, който да не се сблъсква с фактора „препятствие” и „липсата на видимост” всеки ден, особено на българските кръстовища, та това са и спрели МПС-та, и редица от 2 или 3 кофи за боклук, и редицата дървета по тротоара, и билбордове, и високи треви и храсти, или просто завоят на много близкото разстояние от кръстовището. Освен това не бива да забравяме, че сензорите на шофьора (очите му) са на цели 2 метра зад стърчащата отпред броня на автомобила (бампер), малко са колите с късо разстояние на предния капак, затова и вероятността от сблъсък е толкова голяма, независимо от вниманието на шофьорите, (едно време се слагаха огледала на рискови места и никой не ги чупеше). Наличието на сляпа зона, т.е. липсата на видимост, си е голям проблем, но за жалост нито КАТ, нито Правосъдието споменават за подобно нещо, за тях такъв фактор няма, а още никоя фирма не е започнала да прави бизнес като продава перископи по 2 метра дължина, та нещастните български шофьори да си осигурят видимост от безопасно разстояние, а не да изкарват предницата на колата си за евентуален удар.
Друг фактор е „заслепяването”, но „безпогрешните” специалисти дори не правят разлика между „пълно ослепяване” и „временно частично заслепяване”, когато могат да се „видят” само достатъчно ярки предмети с интензитет, близък до най-яркия предмет, който всъщност и „заслепява”, а всички останали по-тъмни предмети са си на мястото, обаче са „невидими” на фона на яркия предмет. Не може да се изисква всеки да разбира какво е това „динамичен диапазон” (не всички са радиолюбители), но юристите би трябвало да знаят за какво става дума след като ще решават съдбите на другите хора.
Ако приемем, че при шофиране нощем с насрещно светещи фарове, българските юристи са приели, че шофьорът е заслепен, то тогава според чл.77 от ЗДвП „заслепеният водач е длъжен да намали скоростта и при необходимост да спре”. Опитваме се да тълкуваме първата част- намалянето на скоростта. Понеже трябва да се превключат фаровете на къси светлини, това означава, че е нужно да се кара с такава скорост, която позволява да се спре в зоната на осветеността на фаровете, защото може да възникне (по-точно да се ВИДИ) някаква опасност, това е скорост от 36 или 51 или 66 км/ч според осветеността на конкретните фарове, съответно 30 или 40 или дори 60м (европейската конвенция изисква 40м осветеност на къси светлини) и това при условие, че шофьорът не е заслепен и вижда абсолютно всичко, все едно само той е на пътя и само неговите фарове светят. Нито аз, нито някой от моите познати е бил очевидец на подобно разминаване нощем със скорост от 36 до 66км/ч, всички карат по-бързо, а измежду тях все някога има и съдии и прокурори, които не спазват собствените си закони и дават „добър пример” на останалите шофьори (ако въпросните юристи сами не шофират, то поне са в колата и друг шофьор ги вози, а те не му правят забележка). При това нито в България, нито по света, никой не е видял радари да засичат скоростта нощно време заради разминаването на къси светлини (от 36 до 66 км/ч), съответно и за глоби никой не е чувал. Обръщаме внимание на факта, че тук дори и не става дума за „заслепяване”, а при него скоростта трябва да бъде още по-ниска, защото „проглеждането” на шофьора ще започне по-късно (адаптацията на окото) и затова съответната „безопасна” дължина (30 до 60м) на осветеността на фаровете, трябва да се измине за по-бавно време (докато завърши адаптацията на окото и шофьорът вече ще може да види и да реагира на евентуалната опасност). Понеже при разминаване нощем винаги има елементи на заслепяване, то някой видял ли е такъв шофьор, който да се разминава с още по-бавна скорост (от 36 до 66 км/ч), и то на всяка срещната кола?
Дали тези юристи осъзнават че само за 1 секунда МПС-то изминава 14м, ако скоростта му е 50км/ч (съответно над 11 и над 16м при 40 и 60км/ч). Точно с толкова се скъсява и „безопасната” зона (която беше от 30 до 60м), а това изисква скоростта на движение да бъде чувствително по-ниска. Като се вземе предвид и времето на адаптация на окото (все пак зависи от конкретните условия), то излиза, че при такова нелогично и НЕПРАВИЛНО ТЪЛКУВАНЕ на закона, безопасната скорост на движение когато има „заслепяване” трябва да е колкото на пешеходеца (ако някой не вярва, може сам да си пресметне, дори в интернет има съответните методики и формули). И пак да се попитаме- защо никъде по света няма разминаване нощем със скоростта на пешеходеца? Толкова ли е трудно да се уточни и в България, че става дума за очаквано препятствие, когато се говори за „заслепяване”?
Нека се опитаме и втората част да тълкуваме- спирането. Какво значи „при необходимост”? Самите юристи дори и намек не са дали кога ще има „необходимост”. Самият шофьор, ако още преди заслепяването е видял някакво препятствие, то така или иначе той ще намали или ще спре според дистанцията до забелязаната предварително опасност.
А просто да се очаква, че винаги (на всеки метър) от тъмното ще изскочи някакво препятствие е направо нелепо.
Защото това противоречи на цялата концепция на закона за движението по пътищата.
Философията на закона е той да се спазва от ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ, а не само от шофьорите.
Точно по тази причина е измислено и записано в законите на всички държави понятието „предвидимо препятствие”, и по такъв начин никой НЕ вменява на шофьорите да са длъжни при абсолютни всички възможни ситуации на пътя, те да са задължени да не допускат катастрофа (например при внезапното изскачане на пешеходец на червен за него светофар и зелен за шофьора).
Абсолютно същото е и при заслепяването, никъде по света
не се спира движението по пътищата, и то по закон, и то само защото свети Слънцето !!!
Всеки може да си представи как се шофира рано сутрин когато Слънцето е „кацнало” на самия капак на колата и пътят е на изток, подобна е ситуацията и вечерта, преди залез и тогава пак имаме „кацнало” Слънце, но когато се пътува на запад. И денем е възможно да има подобен случай, в планината, когато се изкачваме нагоре, и Слънцето пак ни „каца” на предния капак.
Такива ситуации има постоянно в целия свят, не само в България. Няма как да се ползва обикновения сенник, за да се закрие Слънцето, той просто закрива всичко и няма никаква видимост, няма пролука между предния капак на колата и самото Слънце. Ако шофьорът реши да сложи противослънчеви тъмни очила или специален тъмен сенник, тогава няма да му пречи Слънцето, обаче нека да си припомним за „динамичния диапазон” и става ясно, че много от предметите на пътя ще станат „невидими”, защото е голяма разликата в тяхната яркост спрямо небесното светило. Както нощем няма как да се забележи пешеходец с тъмни дрехи на тъмен фон (при наличието на ярко светещи насрещни фарове), така и денем няма как да бъде забелязан какъвто и да е предмет на яркия фон на Слънцето, който не може да свети с подобна на Слънцето сила и на практика също е „невидим” (по-правилното е ”неразпознат”), нищо че е денем (дори техническите уреди не могат едновременно да следят и за Слънцето, и за останалите обекти в същата посока).
Само че нито сме чули, нито сме и видели по медиите за някакви километрични задръствания по вина на Слънцето (никъде по света). Явно и там шофьорите си карат колите докато преминат през неблагоприятния участък и никой не чака по няколко часа докато Слънцето промени позицията си. Изводът е, че и там никой не глобява шофьорите за това, че не са изчакали Слънцето да се измести. В някои държави изрично е споменато, че правилото за заслепяването важи, когато на съответния участък се ОЧАКВА някакво препятствие и има риск от катастрофа. В останалите случаи не бива да се правят „изгодни тълкувания” и шофьорът пак да се окаже, че е бил длъжен да очаква на всеки метър от магистралата евентуални пешеходци, домашни животни, дълбоки дупки и изобщо какво ли не вероятно препятствие. (преди няколко дни през нощта на международния селски магистрален път между селата (не е близо до самото село) от .............. за ................... стана поредната катастрофа, заслепеният шофьор съвсем естествено не е видял кон на пътя (защото конят няма нито „дневни светлини” нито какъвто и да е светлоотразител) и след удара злополучната кола се блъска челно с насрещната кола (чиито фарове са пречили да се види коня, пак според прословутия динамичен диапазон на зрението), сигурно пак шофьорът ще бъде набеден за „несъобразена” скорост.
Различното разбиране за определено понятие е също фактор за увеличения брой катастрофи поради наличието на неправилно тълкуване.
Примерът с „евтаназията’ на свинете, когато нито самите прасета са искали умъртвяването си, нито пък „отговорните служители” са проявили „хуманност” и са решили да отърват нещастните прасета от агонията на някакви нечовешки техни мъки и страдания.
Какво е нормално да се разбира под понятието „пешеходна пътека”? (дали всеки метър от градската улица, защото какво друго да очаквал шофьорът, ако не пешеходец в града, това според казаното от прокурорката).
Нормалното е да се разбира само такова място, където пешеходецът ще знае, че го очакват и ще го пазят и където шофьорът ще е предупреден по някакъв начин, че има такова специално място и да бъде нащрек за евентуални пешеходци.
А какво има при конкретната катастрофа- пешеходецът си знае, че има негово място където той всеки ден пресича този международен път (наистина има изтъркана „зебра” и през деня следите от маркировката дори могат да бъдат забелязани) и независимо че самият пешеходец също е шофьор, не си дава сметка дали другите шофьори могат да го видят, особено като е облечен с тъмни дрехи, на неосветено място и за допълнение има пречещи светлини от насрещни фарове, че дори и от силните лампи на светофара.
Обаче кой екстрасенс-шофьор ще знае за наличието на подобно място след като няма абсолютно никакви белези, указващи за „пешеходна пътека”, при това в конкретния случай никой, дори и на теория, няма как да забележи следите от единствения „указател”, т.е. от изтърканата „зебра”, понеже е тъмно с насрещни светлини (светофарът на 60 м. и фаровете на колите от насрещния трафик), както и дъжда, който образува „огледало” (мократа повърхност върху асфалта) и също е източник на отразена от асфалта вид насрещна светлина от насрещните фарове. Не случайно хората са измислили да има задължително пътен знак, който силно отразява светлините от фаровете на колата на самия шофьор, и може да предупреди за пешеходна пътека. Заяждането с понятието „мислено продължение на тротоара на кръстовищата” изисква първо да се гарантира за очакването на самото „кръстовище”, т.е. няма никаква разлика за какво трябва да бъде предупреден шофьора, т.е. все се изисква някакво указание и това е пътен знак, а него го няма. Как екстрасенсът-шофьор да се досети, че от лявата му страна ще има отбивка, т.е. Т-образно кръстовище. На шофьора му се свети само отпред и „огледалото” от дъжда е също само отпред (друго би било ако имаше улично осветление на страничната уличка или ако на нея имаше кола с включени фарове или някаква сграда със светещ прозорец, обаче в случая си беше пълна тъмнина), няма абсолютно никакви белези, по които да се предположи че има кръстовище и съответно и да се очаква пешеходец. Извратеното и повърхностно мислене на всичките участници в делото ги успокоява да приемат, че въпросното място е „истинска пешеходна пътека” и задължава всеки шофьор да бъде екстрасенс и да очаква пешеходци точно на това място, особено когато е тъмно и маскировката е също с тъмни дрехи. Дали „нужният” краен резултат според предварителния „търг” (везните на Темида) не е основната причина в случая за такова „правилно и обосновано” тълкуване къде е станала катастрофата, няма как да докажем, но можем да предположим, че всичките участници в делото са погледнали на катастрофата като на своеобразен „джакпот” за всеки един от тях.
След като всичките участници решиха че мястото на катастрофата ще бъде набедено за истинска пешеходна пътека (с нейното предназначение да бъде безопасно място за пресичане), то се задейства системата и присъдата е за голям престъпник, все едно е блъснал някого в състояние на алкохолно или наркотично опиянение. Затова и никой дори не обърна внимание на доказателството, че не е имало никаква техническа възможност да се спре при такова внезапно изскачане на маскирания с тъмни дрехи пешеходец на тъмната улица. За всеки случай обаче, „безпогрешните” участници си приготвиха „нужната” авто-техническа „експертиза”, в която 90% от написаното НЕ е вярно, а „разсъжденията” са 100% погрешни, но за сметка на това всичко е „показно” по документи и дори изглежда „законно”,нали е от „легитимен експерт”. (между другото никъде и никога „експертизите” не са решаващ фактор, те само улесняват съдията за неговото решение, но е много изгодно да бъдат използвани за „освобождаване” от отговорността за присъдата, също така са начин да се избегне нуждата от мозъчна дейност и да се прехвърли всичко на съответния „експерт”).
При такава ситуация няма никаква нужда от човек (в случая съдия) и може да се ползва прост компютър на който да се дадат данните от „експертизите”.
Хората дават ли си сметка ако аз или моите колеги работим по същия начин?
Не е рядкост получаването на много странни и неестествени лабораторни резултати (които не пасват с всичко останало по здравословното състояние на пациента), колко ли такива пациенти щяхме да уморим ако сляпо се доверявахме на тези резултати и не се извършваха повторни изследвания, или просто не се игнорираше „странният и неестествен” резултат (ако нямаше възможност за повторно изследване). Просто лекарят, за разлика от съдията, осъзнава своята отговорност за последствията от своята дейност и все още му пука за съдбата на пациента, чиято съдба решава (а на съдията вероятно не му пука и затова и не се интересува да изясни случая ако има спорни моменти).
(за сведение на всички, включително и на „безпогрешните” служители от Правосъдието, българското здравеопазване върви към Западния модел, т.е. всичко „по кръстословица” т.е. по определен алгоритъм, който е добър указател за начинаещите лекари, за да допускат най-малко грешки, но има и случаи, когато този алгоритъм не е никак изгоден за конкретния пациент и дори крие повече рискове от опасни последици, но за сметка на това пациентът ще страда „по закон” понеже това е алгоритъмът и няма да има никакви юридически последици за медика (между другото западният пациент никога не разполага с никаква информация за прегледа и за изследванията и никога няма как да се опита да обвини никакъв лекар понеже няма с какво да се аргументира, някой да не би да си мисли, че на запад всичко се пише он-лайн на секундата и никога не може да бъде променено?).
(така че в момента само обвиняемите разбират за последствията от срещата със „съвременните” съдии, а съвсем скоро и всички пациенти ще разберат за срещата с „новите съвременни” доктори).
Това е за размисъл на всеки човек, кое е по-човешко и по-важно на този свят- дали „отбиването на номера” в професията като се прикриваме зад някакви си измислени и несъвършени юридически закони (съответно неидеални медицински алгоритми) или истинското старание да се помогне на човека в беда и да се предотвратят случаите за евентуална нова беда при същите обстоятелства (но това изисква много знания, умения и заделяне на време и най-вече наличието на съвест и човечност).
Понеже в обществото има някои правила на обществено поведение, то не е лошо да се напомнят. Всеки човек, който мисли с главата си и не е робот-изпълнител на инструкции, е съвсем естествено да си има свое лично за него мнение по много въпроси, включително и мнение за много хора, които са по-нависоко в йерархията на обществото. Напълно е нормално този човек да не ги харесва и да е убеден, че те не са прави по някакъв въпрос. Такъв човек, независимо от личното си мнение за висшестоящите, проявява уважение, и само си изказва мнението по определен въпрос, като се надява по същия начин да постъпят и от отсрещната страна, което макар и рядко, но все пак се случва понякога. За жалост, по-често наблюдаваме обратния вариант, който е свойствен за по-примитивните същества, т.е. по-низшите в йерархията ненавиждат по-висшите, но не го показват и не си изказват мнението за тях от страх от евентуални последствия, често пъти дори и лицемерно се подмазват, а по-висшите в йерархията презират по-низшите и се считат за съвсем други същества, едва ли не за Богоизбрани, забравяйки, че разликата е само във временния социален статус, дори не е сигурно дали се замислят и за други сравнения (за други човешки качества). Обаче човек не бива да забравя, че преди всичко е ЧОВЕК, и когато види, че някой греши в постъпките си и нанася вреда на себе си или на околните, редно е да каже своята гледна точка, за да помогне на съгрешилия да погледне и по друг начин на своите действия и може би да осъзнае грешката си и повече да не я допуска, поне в идентична ситуация. Това се прави дискретно, а не публично и скандално, всеки заслужава уважение и не е редно да му се уронва авторитета по брутален начин. Ако не обръща внимание на личните забележки, тогава вече всеки сам решава дали да се стигне и до публично изявено мнение. И това съвсем не е нито нравоучение, нито критика, нито принуда, нито обида, просто това е най-доброжелателно чуждо мнение, не случайно има поговорка „насила хубост не става”, всеки човек САМ трябва да реши за себе си кое е правилно и кое не е, и да постъпва по свои убеждения и по СВОЕ желание.
Когато описвам действията на всичките участници в делото за катастрофата, естествено че показвам и своето мнение за всеки от тях. Но никого не искам да обидя, нито пък да докажа, че аз съм прав, а те всички са сгрешили, просто изказвам собственото си мнение и за да не бъде съвсем скучно и безинтересно, използвам лека емоционална украса, така информацията се възприема по-леко и може в бъдеще и да се осмисли, т.е. какво ли е искал този шофьор-доктор да каже, за да не се повтарят в бъдеще такива нелепи катастрофи.
Има и нещо друго. Когато на човек му се случи нещо неприятно (критика за някаква негова постъпка, болест, травма, загуба на нещо ценно и т.н.), нормално е същият човек да се замисли „защо това се е случило”, защо точно на него и защо точно сега, дали няма и негова лична вина за случилото се, или пък дали събитието изисква от него някакви изводи и бъдещи постъпки.
Аз самият съм направил някакви изводи за себе си, надявам се да са достатъчни и да са правилни (но е напълно възможно и да съм пропуснал много неща, както и да не съм стигнал до правилните изводи и да се заблуждавам, бъдещето ще покаже дали моето мнение за катастрофата няма да се промени след известен период от време, когато стана по-мъдър или пък мирогледът ми се промени).
На този етап аз не се сърдя на никого от всичките участници в делото за катастрофата, наблягам на това, за да няма друго впечатление поради малко емоционалното описание на всеки един участник. Дори обратното, благодарен съм им на всеки поотделно, защото ме принудиха да се замисля за доста неща, които няма да споделя, те са си лично мои. Мога само да споделя, че ми беше интересно да се поставя на мястото на всеки един от тях и да се опитам да разбера какво се изисква от тях и какво аз бих направил на тяхно място.
Отказах се да си търся „правата”, защото видях, че на практика в BG-правосъдието нямам никакви права при този начин на функциониране на Правосъдието, който видях в един единствен пример (моето съдебно дело), но това ми е достатъчно за да не искам да присъствам на още няколко идентични „съдебни разбирателства” (пародии на съдебно разследване), затова и подписах „споразумението”, че се „признавам” за виновен, макар и нищо да не признавам, след като не съм убеден в това, в което толкова брутално съм обвинен.
Според сегашните правила (така, както аз ги възприемам, но може и да греша), на следващата съдебна инстанция може да бъде прието, че „съдебното следствие” си е свършило работата и че „всичко е известно и доказано”, т.е. дори и някой да приеме моето отхвърляне на обвинението за произшествие на пешеходна пътека и да се разглежда делото като обвинение просто на кръстовище на което шофьорът вече няма никакво задължение да е длъжен да очаква маскирани пешеходци в тъмното , тогава пък ще ми бъде приложена следващата „хватка” и позовавайки се на „научната” авто-техническа експертиза, аз отново ще се окажа виновен, пак без да имам възможността да оспорвам, този път неправилната техническа експертиза, защото това вече е било „установено” на първото съдебно дело, т.е. потвърждение на присъдата. Какъв е механизмът, освен юридическите аспекти, на тази втората инстанция, да се включи задължително разглеждане и на техническите аспекти, това не ми е ясно, а и законът много „обтекаемо” го указва, т.е. може (но е допустимо и да не може) да бъде върнато делото на първа инстанция, т.е. за ново съдебно следствие (този път може би съвестно и отговорно и със съмнение в правилността на „легитимното” техническо мнение, което за жалост не е научно, но пък може би изисква нов „легитимен” експерт и неговото заключение също може да бъде „непрофесионално” както и на първия инженер).
Аз се нагледах как всичките ангажирани с делото юристи, без нито едно изключение, дори и „защитникът”, нито един от тях не пожела да вникне в същината на случилото се и да задели време за това. Щом законът им разрешава да приемат, че невидимите продължения на тротоарите могат да пазят пешеходците и най-важното- могат да задължават шофьорите „да ги виждат”, както и че заслепяването не се нуждае от разбиране на процеса, то естествено много бързо може да се „претупа” едно дело и да се премине към следващото, още повече, има законната основа отговорността за присъдата да се прехвърли на „вещото лице”, който трябва да бъде истински експерт, но се допуска невярната и ненаучна „експертиза” да се приема за „истинската истина” и дори е разрешено от закона това да не се оспорва, по-точно, да не се обръща никакво внимание на наистина научното отхвърляне на неправилните изводи на вещото лице и вече оставам с впечатлението, че на обвиняемия не се дава никакво реално право да се защитава сам, сам да си каже юридическите доводи (които са разумни), сам да обясни техническите аспекти (също разумно и научно) по баналната причина, че не е „легитимен”, което практически доказва колко се търси истината в съдебната зала, вижда се , че никой не се интересува какво всъщност се е случило, не се интересува могат ли да се направят изводи, за да се избегне подобен инцидент в бъдещето, просто всичко се свежда само до едно, да се „докажат” някакви основания за присъдата, по-точно, да не се допусне някой да внесе съмнения в тези, предварително решени „основания”.
Може и да греша за „везните на Темида”, но за липсата на моя вина съм вътрешно убеден.
Допълнение - 20.12.2020
Написах до обществения форум на юристите като създадох тема „наказателна присъда или правен абсурд” с намерението да предизвикам поне проява на внимание към конкретни по моето дело наболели въпроси в законодателството от гледната точка на теорията (философията) на правото. Никакво отношение към посочените „дефекти”, явно това устройва всички, и „печелившите”, и дори и самите пострадали. Или просто на всички е ясно, че работещият механизъм е само един и това е „по-тежкото” участие на Везните на Темида.
Дори юристите не коментираха има ли въобще някаква ЗАКОННОСТ в така написаното в сегашния закон за „мислените” продължения на тротоарите на кръстовищата, без дори да е отбелязано, че кръстовищата трябва да са видими или поне да има предупредителни пътни знаци за тях (защото не винаги може да се види самото кръстовище, особено навреме, а не когато е вече прекалено късно). Дори и не е указана градацията на тези „мислени продължения” и ако е налице по-сложен случай, то да се знае на кое да се даде приоритет, както е указано за регулировчика, светофара, временния пътен знак и т.н. (а тези „мислени продължения” ги няма никъде, как някой да се съобразява с тях, от кое те са по-важни и кое друго е по-важно от тях самите, особено пък когато никой не може да ги види и дори нищо не предупреждава да се очакват някакви „мислени продължения”).
Не се обърна внимание и на закона, който касае „заслепяването” на шофьора и как по принцип може да има „предвидимо препятствие” за ВСИЧКИ случаи на движение по пътното платно, обаче за случаите за „заслепяване” това общо правило да НЕ Е ВАЛИДНО (става дума за Българското законодателство, по-точно за тълкуването му от някои юристи), все едно не е същото движение по същите пътища, а нещо друго. Никой дори не указа, че по принцип, докато не е добавен в закона коригиращият текст за „очакваното препятствие” при заслепяване, то логичното и правилното тълкуване би трябвало да е с приоритет на другия член от същия закон, който указва за „предвидимото препятствие”, а не слепешката и нелогично и неправилно да се приема, че абсолютно винаги и абсолютно навсякъде ще се спира, за да не се появи изневиделица от тъмното някакво неочаквано препятствие.
Самата философия на закона би се изопачила, т.е. самото изискване за поведението на шофьора вече се видоизменя и се стига до правно противоречие. От една страна никой шофьор няма задължението винаги, т.е. 100% да предвижда и да очаква всякакви възможни опасности, и не случайно в целия свят е записано в законите това толкова важно понятие „ПРЕДВИДИМО препятствие”, а от друга страна, според НЯКОИ юристи, при наличие на „заслепяване”, от шофьора вече се изисква 100% да се предвиди абсолютно всичко, за да не се стигне до катастрофа (няма го изключението за предвидимото препятствие), т.е. да се предвиждат и да се очакват и непредвидимите и неочаквани опасности, как да не си спомни човек за евентуалната „забрана по закон” и да се изисква от жените да не раждат, пак по същата причина, защото винаги има риск.
No comments:
Post a Comment