Пешеходецът
И за него в пълна сила важи „по делата им ще ги познаете”.
Първата „среща” с него беше когато той стана „видим”, защото се появи на предния капак на Голфа.
А първото „запознаване” беше на асфалта пред спрялата кола. Нищо необикновено, просто обичайната за такива случаи „размяна на любезности” между двама недоволни участници в катастрофа.
Т.е. падналият пешеходец е недоволен (естествена реакция) и мърмори и прави някакви движения, може би се опитва да стане (само той си знае какво е искал, все пак не е разумно да се лежи на асфалта в тъмното, не е безопасно). При появата на шофьора, не се нахвърли с обвинения от рода на „ти си виновен” или „защо го направи”, а думите бяха „КАКВО направи”. В момента на катастрофата, както и следващите няколко дни, аз не се замислих за тази особеност, интересуваше ме само неговото здравословно състояние и какво аз бих могъл да направя, за да му помогна, както и какво бих могъл да пропусна като диагноза за видимите и невидими увреди, или като прогноза за следващите дни и месеци, не исках някакъв мой пропуск да ми тежи на съвестта, а се чувствах задължен по простата причина, че той се блъсна в моята кола, а не в чужда.
Аз като шофьор също съм недоволен, всяка такава внезапна и неочаквана поява на пешеходец (и то на неочаквано място), може да доведе до много фатални последици за шофьора и за останалите пътници в колата, както и за други невинни хора, които могат да пострадат на тротоара или в насрещно движещите се коли, при евентуална неправилна маневра от изненадания шофьор с цел да бъде спасен виновния пешеходец. Само че шофьорите, колкото и да се говори срещу тях, са по-сдържани и по-културни в много от случаите и в конкретната катастрофа пешеходецът получи своето „съжаление за случилото се” и дори и „извинение за причинените болка и страдание”, все пак той е пострадалият и независимо, че сам си е виновен, човешкото отношение изисква да му се съчувства и да му се помогне в този неприятен за него момент.
Но това е само в началото, след като критичният период измине, редно е да се уточни дали пострадалият си е направил нужните изводи, за да не изпада повторно в същата ситуация и отново да пострада, възможно е да се наложи да му се обясни и другата гледна точка и да осъзнае какво се е случило и защо се е случило, както и да се вземат необходимите мерки, за да не се повтаря същият инцидент на същото място с друг пешеходец и друг шофьор.
Да уточним още сега, че нито в момента на катастрофата, нито сега, никога не съм се чувствал виновен за катастрофата, просто изпитвам съжаление за невнимателния пешеходец, който по неизвестни причини е решил така внезапно да изскочи на неосветено място и маскиран с тъмни дрехи, а уж е дългогодишен шофьор, за него е нещастие счупената кост, но това си е лека травма и можеше да бъде и друго нараняване, много по-сериозно, да благодарим на Бога за това.
Още от първия момент, когато го видях как мърмори и шава, аз бях спокоен, че няма сериозните гръбначно-мозъчна или черепно-мозъчна травма и значи няма противопоказания за неговото бързо преместване на безопасно място, няма специални изисквания за движенията на шията и гръбнака. Но в такива ситуации никога не се знае какво следва. Човекът все пак е под въздействието на сериозен стрес, а и възрастта му е рискова, никой не може да гарантира, че в близките минути няма да развие някакъв сърдечно-съдов инцидент, а това ще тежи на съвестта на този, който не е предвидил толкова банален риск, аз се старая да не допускам грях и от самото начало непрекъснато наблюдавах човека, за мене той не беше пострадал пешеходец, беше просто пациент. Липсата на светлина пречеше да виждам лицето му, а мимиките и някои микро движения, както и определени пози на тялото, дават нужната информация на лекаря, настроен какво да очаква като предстоящо усложнение.
Наложи се няколко пъти да го оставям без наблюдение, защото търсих портфейла и телефоните, такова беше желанието на пострадалия пешеходец, което донякъде ме изненада, нима това беше най-важното за него в този момент, но все пак може да е неадекватен в подобна ситуация и затова реших да му изпълня желанието за сметката на 1-2 минути забавяне (дебнех кога няма други движещи се коли, не исках и аз да пострадам, никой не гарантира дали ще ме видят другите шофьори, независимо от включените аварийни светлини на спрялата на пътя кола, което все пак предупреждава за някаква извънредна ситуация). Накрая му съобщих, че втория телефон не се вижда наблизо и няма да рискувам повече да го търся по-далече от спрялата кола и предложих да го закарам до Спешното отделение и ако беше отказал, щях да му обясня какъв риск има за него, но това не се наложи.
След като освободих най-накрая пътя и преместих Голфа до
дървото, на което беше облегнат пешеходеца, а той с моята помощ се изправи и
седна в колата, след което и аз също седнах зад волана, тогава вероятно се
поуспокоих, че ще мога да го наблюдавам вече на светло и ако нещо се случи, то
това ще е в болницата и ще могат да се предприемат веднага нужните медицински
мерки. Преди да тръгнем, забелязах на чистачката, точно пред очите ми, неговия втори
телефон, явно мозъкът ми е бил толкова зает с мисълта, че трябва бързо да го
закарам до болницата и там да го наблюдавам, че не съм обърнал никакво внимание
на телефона, когато съм отишъл да преместя Голфа до дървото, същото явление се
случи и с „виждането”, че предното стъкло е счупено чак след като пристигнахме
в двора на болницата и нещата с пациента се поуспокоиха, това е то нагледен
пример за „доминантата” и за ограничения брой едновременни мисловни
процеси в мозъка, особено при стрес.
Казах на човека за телефона и излязох от колата да го взема, но след като му го върнах, нямаше никаква реакция от негова страна, не се зарадва че е цял, (а другият телефон на асфалта беше разглобен на части), все едно нямаше никакъв смисъл да се намира този втори телефон, а защо тогава ме караше да му го търся на асфалта?
Когато спрях пред вратата на Спешното в болницата, още преди да успея да дръпна ръчната спирачка и да отворя моята врата, „раненият” пешеходец вече се беше „изнизал”, а аз очаквах да го поддържам за всеки случай, нека си ходи сам, но аз да съм до него, ако случайно залитне. По-късно научих, че човекът е бързал да се регистрира като пострадал от ПТП, явно това е било „въпрос на живот и смърт”, а оплакванията са можели и да чакат. Аз закарах колата до паркинга и също влезнах в Спешното и чак тогава стана „обработката” на случая, защо до тогава пациентът сам не се е оправил без мене, а е чакал и аз да дойда, не ми е ясно. До рентгена и до травматологията не съм го придружавал, нямаше нужда, а и вероятно искаше да се движи сам, но после аз също се качих до травматологията и чух как му се обяснява, че при подобна фрактура НЕ СЕ ИЗИСКВА гипсиране, просто той е голям човек и сам може да се пази от неправилни и натоварващи движения.
После ходихме с полицаите-катаджии до мястото на катастрофата и чакахме да дойдат и криминалистите. Не сме говорили много, а и в такива моменти не е подходящо. Не съм го питал защо е тръгнал да пресича след като фаровете светят и колата се вижда, а той самият на практика е невидим и не може да разчита на шофьора да го забележи навреме, това все пак е неподходящо да се обсъжда точно в този момент. Но човекът си каза какво му е на душата, иска си обезщетението, а срещу мене самия нямал „нищо”, нямал „никакви” претенции. Както се казва, „изплю си камъчето”, жалко, че единствено финансовият интерес се оказа толкова важен, а не неговото страдание и неговата нужда от поука от случилото се.
След като криминалистите привършиха „огледа”, аз в присъствието на дознателя-следовател закарах „арестувания” Голф на паркинга в Полицията и бях разпитван, а след това и задържан за 24 часа като опасен престъпник (в действителност 20 часа).
Получих съвети от мои познати да не осъществявам веднага връзка с пешеходеца, защото това щяло да се тълкува като опит за подкупване. Обаче медицинският морал надделя и го потърсих у тях (можех да го търся само след работа и вратата на двора винаги беше заключена, защото той не биваше да ходи чак толкова далече (чак до улицата), а за него през това време се е грижела негова роднина). На третия ден улучих и можах да влезна вече в къщата. Срещата беше спокойна, без проява на неприязън или враждебност. Предложих да му помогна с рехабилитацията и бъдещето раздвижване след зарастването на фрактурата и му обясних по-подробно какви са възможностите и механизма на действие на тези препарати за „бързо” зарастване на костта, които негова роднина аптекарка му беше обещала, давах си сметка, че може да ми няма доверие поради възможна некомпетентност, но няма как да ме подозира, че ще искам умишлено да му навредя, и накрая се уговорихме за следваща среща след няколко дни.
На тръгване отново уверението, че към мене няма никакви претенции, просто иска да си получи обезщетението „от застрахователите”.
Все едно става въпрос за две различни и несвързани неща, т.е. пострадалият, дори и виновен, му се полага обезщетение подобно на болничен лист, независимо, че НЕ е платил никаква застраховка за евентуално ПТП , а шофьорът все едно няма нищо общо с плащането на тази сума. Не разбираше ли човекът че всъщност шофьорът плаща всичко, но по закон е решено за такива ситуации, шофьорът задължително да се застрахова и на практика не се бърка в джоба на шофьора, а Гражданската застраховка поема сумата. Глупав ли беше или витаеше из облаците, ме ми беше ясно, но и си мислех, че все още е твърде рано да му се отварят очите за случилото се и да си вземе поука поне за децата и внуците му, поне тях да предпази от бъдеща подобна катастрофа.
При следващата визита обаче срещнах съвсем друг човек, коренно преобразен. Съобщи ми, че когато ме види, се разстройва и по-добре да не се срещаме. Уважих му искането, макар и да се съмнявах дали е искрен. Възприех го, че вече друг „дърпа конците” и че целта са единствено парите от Гражданската отговорност.
Мина много време и питайки мой познат, който познава пешеходеца и го вижда почти всяка седмица, т.е. какво му е състоянието, научих, че още се оплаква от болки в рамото и най-важното, вече ме очаквал за нова среща. Когато се срещнахме на неговото работно място, той не се оплакваше от счупения крак, това минало, но рамото още го боляло и му пречело през нощта. Обещах му нова рентгенова снимка и консултация с добър ортопед, всичко това безплатно за него и без никакви направления, просто да иде при травматолога, а аз ще предупредя за проблема му, от него се искаше само да се представи и да получи компетентна консултация, дори и да бъде като второ мнение, но измина цял месец и колегата съобщи, че никой не е идвал, просто е жалко за излишната уговорка.
Попитах пешеходеца дали наистина е гледал преди да тръгне да пресича, както е според показанията пред следователя-дознател защото е необичайно да не се видят светещи в тъмното фарове.
Отговорът ме изненада, каза че ме е видял, но му се е сторило, че колата е далече (обаче не обясни защо на разследващия полицай е съобщил, че се е „огледал”, но „нищо” не е видял). На уточняващия въпрос, дали повторно е погледнал не го ли заплашва идващата от тъмното кола и колко близо е била вече до него, пешеходецът предпочете да си замълчи (и на това обърнах внимание по-късно, чак когато се убедих, че тази „версия” е измислена по-късно, най-вероятно от „правилния адвокат”).
Казах му, че искам Общината, или да вземе някакви мерки за осветление и за пътен знак, или съвсем да изтрие полу-видимата през деня и НЕ-видимата през нощта „зебра”, както и да си признае, че това място само подвежда хората да си мислят, че са „защитени” и могат спокойно да пресичат, а в действителност нищо не гарантира, че шофьорът ще разбере (по някакви неизвестни признаци), че приближава „кръстовище” с евентуални пешеходци на „пешеходна пътека”. Споменах му, че всъщност може да има претенции само към тези, които са го излъгали че мястото е уж „пешеходна пътека”, но без да са взели нужните мерки шофьорите да бъдат предупредени за това, а към мене претенциите могат да бъдат само АКО аз съм го видял и не съм се постарал да предотвратя катастрофата, но не може да очаква аз да съм бил ДЛЪЖЕН да го очаквам в тъмното (както и да мога да го различа маскиран в тъмното), а за времето на реакция на шофьора, както и за времето на реакция на спирачките, той самият също знае, защото не е шофьор от вчера, а от много години. Обаче на това нямаше нито коментар, нито никакъв отговор.
Реших да проуча що за човек е този пострадал пешеходец, защото поведението му не беше както се очаква от обикновен човек. Градът е малък и само за десетина дни всичко за него беше известно- манталитет и характер, семейно положение и професионални качества, навици и слабости и т.н. Но понеже аз съм „човек” според моите разбирания, няма да публикувам нищо от тази информация, възможно е само да има далечен намек за нещо, което няма как да се подмине.
Опитах се да си обясня странностите в поведението му, знаейки вече много за него.
Изненадата му при първата наша среща на асфалта ме кара да мисля, че той никак не е очаквал да го блъсне кола. Да се предполага, че пешеходецът нарочно е искал да си „ползва правата” и не му е пукало за идващата към него кола, която не подава никакви признаци за намаление на скоростта, си е нелогично и дори нелепо, пешеходецът е професионален шофьор от много години и му е пределно ясно дали някой може да го види при подобна обстановка в тъмното по време на дъжд и с насрещни светлини, а това, че някой друг, т.е. шофьорите, които пътуват към светофара са екстрасенси и са „длъжни” да знаят, че на това място (на 60м преди светофара) пресича специалният пешеходец (който само той си знае за изтърканата зебра) е още по-нелепо, просто остава само да се благодари на Бога, че травмата не е била по-сериозна и дори, че е имало риск и да завърши трагично със смърт.
Тази изненада и това „какво направи”, което си е равносилно на „какво се случи”, не си противоречат с първоначалните показания, дадени пред дознателя-следовател, макар и не същата вечер, а няколко дни след това, но това показва, че човекът все още не е бил под въздействието на „правилните съвети” какво да говори, за да си спечели „джакпота”. Ясно е, че „компетентен” човек се е заел със стратегията на делото и съветите на пешеходеца са давани от грамотен човек, но не за да се установи истината, а за да се спечели делото, всъщност да се спечели застрахователната премия.
Това обяснява сценария на последвалите събития. За да се „източи” по-голяма сума от Застрахователната компания, необходимо е травмата да се представи като особено тежка и опасна, а това е защото за пострадалия остават само 20%, макар че той дори и тях не заслужава, но „хранителната верига” се изхранва от тази „честност и обективност”, а в интернет има много примери на съдебни дела с „особено-тежките” фрактури на малкия пищял (почти всичките в горната част, до коляното), които и без гипс могат да минат, но се правят какви ли не „фокуси” (повечето от които безсмислени от медицинска гледна точка, но правещи впечатление, колко много и какви специални грижи УЖ са били нужни), и това накрая завършва с много по-голяма сума обезщетение, отколкото при други катастрофи с наистина много по-сериозни наранявания, но на обикновени и честни хора, които не са търсили финансовата изгода.
Връщаме се на тези първоначални показания, които бяха „огледах се и не видях” и при описанието на действието на дознателя-следовател беше споменато, че поне едно от тези 2 твърдения не е вярно.
Логически не е вярно „огледах се”, и то с цели 99% вероятност, а в математиката има понятие „стойността клони към…” и за изчисленията се приема именно тази стойност. С много малка вероятност пешеходецът би могъл и да е погледнал за малко, но мозъкът му да е бил „другаде” от разговора по телефона. Само, че светещите фарове в тъмнината са достатъчно силен дразнител и биха могли да избият доминантата от разговора по телефона.
Много по-правдоподобно е пешеходецът въобще да не е гледал и да е „вървял на автомат”. Или е бил толкова силно погълнат в телефонния разговор, или си е мислил, че е денем и че него всеки шофьор може го види и затова и ще го пази.
Това логически обяснява неговата изненада, че се е случила катастрофа, която той съвсем не е очаквал. Обяснява и правдоподобността на „не видях”.
А защо е излъгал на разпита пред дознателя-следовател в дома му, няколко дни след гипсирането? Явно още не е знаел какво да казва и се е страхувал, че ако признае, че НЕ се е оглеждал преди да тръгне да пресича улицата, има опасност и от други въпроси и може да се усложни получаването на така желаното обезщетение по Гражданската отговорност.
Просто е невероятен късмет, че не е бил зададен логическия въпрос от дознателя-следовател, как пешеходецът си обяснява сам за себе си, че хем е погледнал, хем „нищо” не е видял, но това „НИЩОТО” му е счупило крака и добре, че не го е убило.
То и втори късмет има за пешеходеца, но този, вторият късмет, вече е нагласен, по-точно „заслужен” късмет (става дума, че никой в съда не го попита ЗАЩО си променя показанията и казва, че е видял колата, но въпреки всичко е тръгнал да пресича и дори не се е обърнал да погледне повторно дали колата ще спре).
Изобщо, ако бяхме обяснили на децата в училището това, което е известно като обстоятелства на катастрофата и ги попитахме кой според тях е виновен, то всичките деца щяха да отговорят, че причината за катастрофата е „пешеходецът без глава”. И щяха да обяснят на нас възрастните, че когато се пресича улица, задължително се оглеждаме, за да не станем като размазаните на асфалта кучета и котки. Дори децата знаят, че преди да се пресече, първо се гледа дали не идва кола, камион или влак, а когато тези същите (кола, камион или влак) са забелязани, то никак не се тръгва смело напред, а се оглеждаме колко бързо тези опасни неща наближават и ако е необходимо, разумният човек ще спре, за да ги пропусне (дори и да има предимство), или пък ще изтича бързо напред (ако това е по-лесният начин за конкретния случай). А въпросният чичко или дядо наистина се е държал като „пешеходец без глава” (макар че е могъл да съобрази, че не е „конникът без глава” и че не е счупил стъклото с „рамото” си).
Така пешеходецът се показва в съвсем друга светлина, той вече изглежда като „невинен” и като „жертва” на невниманието на шофьора, който дори е карал „бързо”.
Това е 99% истината (не забравяме за „стойността клони към…”).
Ако наистина фаровете бяха забелязани, то първите думи на падналия на асфалта пешеходец нямаше да бъдат „какво направи”, равносилно на „какво се случи”, а щеше да бъде констатация за скоростта, нещо от рода на „колко бързо караш” (или „колко лудо” или нещо от този сорт). Ако не на асфалта, то подобно твърдение за скоростта щеше да има поне в първите няколко дни след катастрофата, например при разговора (разпита) пред дознателя-следовател (за да се обясни защо пешеходецът не е успял да реагира на такава висока скорост), но за такова нещо дори не се и намеква, и чак след няколко месеца се появява новата версия (колата е „видяна”, обаче много бързо е „летяла” и пешеходецът е гледал как го наближава, но не е успял нито да избяга напред, нито да спре, явно такъв вариант за гледане към приближаващата кола превръща пешеходеца в голяма степен „съпричинител на катастрофата” и не е най-изгодното за ИСКАНОТО обезщетение, затова и
„съветникът”
решава пешеходецът „да си знае правата” и след като
„ПРАВИЛНО се е
огледал и видял идващите фарове”,
вече може спокойно
да тръгне да пресича,
и от този момент нататък ЕДИНСТВЕНО шофьорът е „длъжен да го пази”
(това, че пешеходеца нито е видян, нито е очакван, това, че дори и на теория няма как да бъде нито видян, нито очакван, естествено че е голям ПРОБЛЕМ, и точно ЗАТОВА са тези 80% от обезщетението по Гражданската отговорност, за да се разпределят по „хранителната верига” и на съдебното заседание САМО някои неща да се вземат предвид, а други да се ИГНОРИРАТ, и така делото е ПРЕДВАРИТЕЛНО вече решено, (според „везните нас Темида”)).
Точно по тази причина (заради тези 80%), никой от „хранителната верига” не се интересува КЪДЕ е станала катастрофата (на зебрата ли), и дали на това конкретно място някой шофьор е бил ДЛЪЖЕН да очаква маскиран в тъмното пешеходец (дали на НЕвидимо кръстовище може да има ВИДИМИ мислени линии, продължения на тротоара и дали при ПТП обвинението и присъдата са за нещо съвсем РАЗЛИЧНО, т.е. за липса на ПАМЕТ, и то за неща, които не са правилата за движение, а нещо съвсем друго- памет за видяната някога ИНФРАСТРУКТУРА). Просто е решено, че мястото ще се възприеме като „пешеходна пътека” и затова няма да се дава НИКАКВА ВЪЗМОЖНОСТ да се изслушат аргументите на шофьора, защото това може да наложи връщането на тези 80% за „несвършена работа”.
Взети са и превантивни мерки.
Инженерът-„експерт” ще напише авто-техническа „експертиза” и дори
ще „докаже” (на децата от Помощното училище), че скоростта е била над
разрешените 50км/ч (ако тези, изоставащите деца, учат до 12 клас, то и те няма
да повярват на такова „доказателство”, защото ще се научат на формули и
най-вече КОГА могат да се ползват тези формули). Също така ще бъде предложена
хипотеза, как би могла да се случи ДРУГА катастрофа на същото място,
но при съвсем други обстоятелства, а всички членове на „хранителната
верига” дружно ще се правят, че „вярват” на компетентните „заключения” на
инженера-„експерт” и че приемат предложената ЛЪЖА за истина, а оправданието
им ще бъде, че това е „легитимен експерт”.
Пешеходецът е предупреден да не си отваря устата за ТЕЛЕФОНА на лявата чистачка, точно на мястото на счупването на предното стъкло, пред волана, т.е. до левия фар на колата. Това е защото на инженера-„експерт” са му необходими ПОВЕЧЕ секунди на БАВНО ходене и ДЪЛГО разстояние, чак до левия фар на колата, иначе „експертизата” направо ще отиде „на кино”. Всички членове на „хранителната верига” са предупредени и знаят на какво да „вярват” и на какво да се „учудват” при бъдещето съдебно заседание, важното е самият пешеходец да не се издъни от непредпазливост (по-точно от недосетливост), а опасността никак не е малка.
Затова на пешеходеца е оставена само ролята на „обвинител” и той се справи блестящо. Всички лекари в болницата, включително и аз, бяхме обвинени, че „искаме да прикрием случая”, т.е. да не записваме в документацията, че травмата е от ПТП (?!), както и че нарочно не е поставен гипс, за да бъдат заблудени всички (пешеходецът, съдията, застрахователят и т.н.), че травмата не е толкова сериозна (т.е. не заслужава така желаното ГОЛЯМО обезщетение от Гражданската отговорност).
То и по същата тази причина му
беше РАЗРЕШЕНО да ЛЪЖЕ в съдебната зала, че е имало ПЪТЕН ЗНАК за
пешеходна пътека, а това ще бъде записано и на хартия, и на
аудио-записа и така дори съдебният състав трябва да бъде „похвален”, че при
проведеното „съдебно СЛЕДСТВИЕ” е установено наличието на този пътен
знак, а тези „некадърни” криминалисти са били „кьорави” и НЕ са го видели и са
пропуснали да го запишат в техния протокол, дори некадърно са написали, че няма такъв знак.
Както и „спомнянето” няколко месеца след катастрофата, че уж е имало комоцио и т.н. и т.н., т.е. все неща, които отклоняват от Главното и от Важното.
Пешеходецът страшно много иска да получи обезщетение за катастрофата, независимо, че само той е виновен. Мисли си, че фрактурата на крака е като неочаквана печалба от тотото и че винаги му се полага. Какви са били първоначалните финансови амбиции, само той си знае. Възможно е „фокусът” с вземането на „правилните лечебни мерки” да е бил продиктуван от „чистата печалба”, т.е. от тези само 20% от обезщетението. По всяка вероятност това е и първото запознаване с другите методики (остеосинтеза, ортеза и други, както и с цените за „удоволствието”) и това е бил своеобразен риск, не е имало гаранция, че „инвестицията” ще се върне под формата на обезщетение.
(в действителност не се знае защо са сменени трима адвокати, не се знае дали пешеходецът не е подвеждал адвокатите при първата им среща, че катастрофата е на истинска „пешеходна пътека”, а след запознаването с материалите по делото, адвокатите вече са се „замисляли” за шанса за наказателна присъда).
Колкото и да са му нужни тези финансови средства, не е наша работа да се интересуваме от неговия „семеен” живот, обаче начинът на придобиване на тези финанси не е морален. Но човек много трудно се променя, вероятно затова в съдебната зала все повтаряше и наблягаше, че той е Председател на комисия за ГТП (сега пунктът вече е закрит, не само неговия, доста шум се вдигна по медиите за тези годишни технически прегледи на МПС-та, за това какви „прегледи” се правят).
Лошото е, че се държа като заслепен от алчност човек, мисълта за „джакпота” не му позволи да се замисли защо се случи катастрофата, не е сигурно дали се е замислял и какви ще бъдат последствията за шофьора, може би някой му е казал, че Гражданската отговорност не раздава обезщетения просто ей така, а се изисква осъден шофьор, но по всяка вероятност подобно твърдение е влезнало в едното ухо и моментално е излезнало от другото. А след като само парите имат значение, то може дори и сам да си повярва, че катастрофата не е по негова вина и да спи със спокойна „съвест”.
По принцип за всяка неприятност (болест, травма, загуба и т.н.), повечето хора приемат, че това е някакъв вид изпитание и че няма нищо случайно, т.е. конкретната неприятност ги подтиква да се замислят за много от своите постъпки, дори и за мислите си към другите хора и въобще към всяко творение на Природата. И това е за да станат по-добри и по-човечни, не само към хората, но и към всичко живо на този свят. Само че има и такива хора, които са истински туморни клетки за обществото, при тях егоизмът е прекалено голям и на практика ги „заслепява”, такива хора „изсмукват” всичко около себе си, докато накрая и те също загиват поради липсата на „аванта” и така и не разбират, че и те самите също имат задължения към света.
Човек не бива да се смята за „център на Вселената” и е хубаво да се замисля защо се случват много от нещата.
Например езотериците имат интересни хипотези. Една от тях гласи, че ако някой човек е много „обсъждан” за недостатъците си и то не с добри намерения, от опонентите си, както и от „приятелите” си (но зад гърба му), то на такъв човек има много голяма вероятност да му се случи някаква неприятност. Дали в момента на пресичането на улицата в тъмното пешеходеца е бил „обсъждан” не ни е известно, но той може сам да се поинтересува.
Другата хипотеза, пак от езотериката, е още по-интересна. Тя гласи, че човек има няколко тела, не само физическото (ментално, астрално и т.н.) и че човек бил възприеман от околните първо на по-висшите нива и едва на последно място на физическо ниво. Ако това наистина е вярно, то човек, който мислено е някъде другаде, т.е. до такава силна степен е разсеян, че просто „не е тук”, то няма защо да се учудваме, че човешките сензори за зрение и слух го възприемат (разпознават) твърде късно и катастрофата става неизбежна.
Няма значение дали пешеходецът ще обърне внимание на подобни предположения, но винаги е по-добре да не се дава повод за „обсъждане” зад гърба, както и да не се разсейва човек на места, които са потенциално опасни (каквото е пресичането на тъмна улица, особено с маскировъчни тъмни дрехи).
Да се надяваме, че след като пешеходецът получи част от своя „джакпот”, то съвестта му вече няма да е блокирана и той би могъл да се замисли какво се е случило, ЗАЩО се е случило и какви са ПОСЛЕДСТВИЯТА от неговото поведение (не само за него).
Едва ли му пука за осъдения шофьор, но да се надяваме, че ще си направи изводи как да постъпват децата и внуците му в подобна ситуация, за да не се случи крайно неприятният и тъжен вариант, той самият да ги надживее (на никого не пожелавам такова огромно нещастие, дори на враговете си !!!).
No comments:
Post a Comment